Macht nach Kristevs Ansatz in der Sendung Krug - Quadrat nr.106

Dies ist eine kostenlose Homepage erstellt mit hPage.com.

Entdecken Sie das Potenzial Ihres Wissens durch die vertrauensvolle und reflexive Nutzung von KI-Tools bei Smart Infomanagement & Consulting.

Sendung: Über Demokratie und Macht heute / Circle Square / ep.106 (За демокрацията и властта днес / Кръг Квадрат /предаване и епизод 106, 14.06.2025)

Premiere am 14.06.2025

Andrey Raichev, Toncho Krajewski und Radoslav Iliev sprechen auf dem Circle Square:

Wie entscheiden wir, wen wir wählen?

Über den Wettbewerb zwischen repräsentativer und direkter Demokratie;

Über die Folgen des Auseinanderdriftens von Macht und Mehrheit in der Gesellschaft;

Was ist Demokratie?

Über die Einparteienherrschaft;

Über die Fähigkeit der oligarchischen Macht, sich zu verschleiern;

Wie sieht die Macht in der heutigen Gesellschaft aus?

Verliert die politische Macht im Vergleich zur finanziellen Macht an Bedeutung?

Textanalyse der Sendung: Emotionen \& Struktur

Wählen Sie eine Option, um mehr über die Themen, Emotionen und die Struktur des Textes zu erfahren.

1. Emotionen des Textes (Gesamt- oder Abschnittsbezogen)

2. Textstruktur und korrelierende Emotionen

3. Vereinfachte Erklärung der Themen

4. Theoretische Überprüfung des Textes

5. Quantitative Verteilung von Theorien und Emotionen

Die folgenden Tabellen zeigen die qualitative Bewertung der Betonung und Prävalenz der Konzepte und Emotionen im Text. Ein Balken- oder Tortendiagramm würde diese Werte visuell darstellen.

Prominenz der Kerntheoretischen Konzepte

Eine höhere Punktzahl (1-5) bedeutet eine stärkere Betonung.

Konzeptkategorie	Konzept	Betonung (1-5)
Demokratie	Bourgeoise Demokratie	4
	Direkte Demokratie	3
	Repräsentative Demokratie	4
	Oligarchie	5
	Monarchie	2
	Demokratie als Dienstleistung	4
Macht	Macht als Gewalt	3
	Macht- und Eigentumsnexus	5
	Finanzmacht	4
	Staat als Wirtschafts Akteur	3
Gesellschaftliche Transformation	Postkommunistischer Übergang	4
	Disziplinär- vs. Kontrollgesellschaft	5
	Europäische Integration	3
Individuelle/Kollektive Psychologie	Träume/Aspirationen	3
	Apathie/Mangel an Anstrengung	4
	Korrumpiertes Bewusstsein/Konformismus	4

Hinweis: Ein Balken- oder Tortendiagramm würde diese Werte visuell darstellen, wobei die Länge der Balken oder die Größe der Tortenstücke die relative Betonung jedes Konzepts widerspiegeln würde. Dies würde eine schnelle Erfassung der dominanten intellektuellen Anliegen der Sprecher ermöglichen und zeigen, wo die analytische Energie der Diskussion konzentriert ist.

Prävalenz der Schlüssel-Emotionen

Eine höhere Punktzahl (1-5) bedeutet eine stärkere Prävalenz/Wirkung.

Emotionaler Zustand	Prävalenz/Wirkung (1-5)
Enttäuschung/Desillusionierung	5
Frustration	4
Angst (als manipulierter Affekt)	4
Hoffnung (als manipulierter Affekt)	3
Nostalgie/Verlust	3
Angst (vor dem Unbekannten)	3
Aggression (als Ventil)	4
Apathie	5
Schuld/Schuldzuweisung	2
Egozentrismus	3

Hinweis: Ein Balken- oder Tortendiagramm würde diese Werte visuell darstellen, wobei die Länge der Balken oder die Größe der Tortenstücke die relative Prävalenz jedes emotionalen Zustands widerspiegeln würde. Dies würde eine prägnante visuelle Zusammenfassung der emotionalen Strömungen in der Diskussion bieten und Einblicke in die wahrgenommene gesellschaftliche Stimmung geben.

Originaltext

Titel: За демокрацията и властта днес

Quelle: Кръг квадрат, еп. 106 https://www.youtube.com/watch?v=ekoJ-rZTLI4

Originaltext anzeigen / verbergen

Moderator: Здравейте, уважаеми зрители. Вие сте с Кръг квадрат. А и тъй като това е последното предаване за сезона преди така лятната ваканция, то ще бъде посветено на зрителски въпроси, тоест на вашите въпроси. И разбира се сме в състава заедно с Андрей Райчев и Тончо Краевски. като ще започнем с един, защото има някои въпроси, които сме обединили заедно с продуцент Веля Райчева от различни зрители, но тъй като те се движат в едно тематично направление, са обедени като един общ въпрос, но преди тях ще преминем, ще започнем всъщност с един конкретен въпрос от един наш млад зрител, който се казва Боян Ниланов, който пита следното: "Имате ли изградена система за вземане на решения при избора на политическа сила по време на избори, както и извън тях с оглед на динамичните промени в настоящето и как всъщност се измерва резултатът от направения избор. Сега тоя въпрос така по-дългичко зададен е как решаваме за кого да гласуваме. Аа аз направих стъплението, задавам въпроса, няма да си само дам думата, затова някак си кой от вас би желал да започне първи с отговора към г-н Миланов, ако искате аз. А Боян, доколкото разбирам, а задава най-трудния въпрос, който трябва да се заздаде на човек, който коментира политиката. Ти как сами я правиш и въобще а извън това какво говорят тия хора, как как да се отнесем към тях? Андрей Райчев: Аа та Ебояне, най-важното е да се видят скритите дилеми, които той не казва, но подразбира. А защо казвам скрити? Това са едни противоречия, които обикновено не се схващат като противоречие, а се схващат като хубави двете. Например равенство и свобода и равенство. И всички казваме обзателно свобода, равенство. Даже добавяме във връзка с френската революция и братство. И свободата и равенството изглеждат като абсолютно безспорни, самотежащи и напълно съвпадащи. Но светата истина, че те не съвпадат. А, повече равенство, по-малко свобода. Повече свобода, по-малко равенство. Докъде, където става толкова гадно вече, че ни равенство, ни свобода, когато те за известно време съвпадат. Когато гледате една политическа партия, какво ще донесе повече, повече свобода или повече равенство? Това е първото, което правя и съответно в зависимост от това кой смятам за дефицит на България, избирам това. Второ, подобно е още по-трудно. Какво избираме? Развитие или стандарт? Това са неща, които нали стандартът води до развитие, развитието води до стандарт, а пак като свободата и равенството те се засичават донякъде, но само донякъде. И едно е да решим да правим ето такова такъв ход на България, така да върви нагоре, но тогава трябва да живеем по-лошо или обратно да живеем така, а тогава развитието ни ще върви така. И това е второто, което гледам. А третото е индустрия и зелено. Значи кое е в дефицит? Едните ще ти правят повече индустрия и съответно ще има положителни черти, но ще има и отрицателно ще цапаме или обратно имаме дефицит от зелено. Тогава ще понамалим индустрията и ще ще правим зелено. Най-важни за мен критерии Европа на Европа. България върви по 35-годишна историческа от траектория и е на път да кацне. Оттука ми се губят абсолютно всички нюанси. Защото ние, дай боже, на 1 януари ще качнем вече в Европа и ще превърнем в необратими купища процеси, ще осмислим живота на цяло поколение, на хора като мене и ще можем да правим най-различни работи след това. Може би даже и ще се вкараме нещо с Европа, но вече от друга от друга позиция. А и най-сетне, най-общо казано, а консервативно-либерално, кое липсва страната. Значи в никакъв случай не може да кажем консервативното винаги е хубаво, либералното винаги е лошо или обратното. А това е въпрос на кое е в дефицит. А за мене в момента либералното е в излишък. А между другото така е. Не защото либералното само по себе си е лошо, защото бяха на власт и се превърнаха от хора, които свобода, свобода, свобода в репресатори. говоря не за България, гово и България включително, между другото с малки прояви, но канцел културата, всички тия кошмари, идиьощини и безобразия ставаха под либерален флаг и съответно има дефицит от контроматизъм. И тогава значи представете си, да речем, на тези избори гледам да направят тея, които ще правят развитие, ще осигурят повече свобода, а ще балансират глобално и национално. ще дадат предимство на индустрията пред зеленото, ще дадат предимство на консервативното пред либералното и ще ни няма да се отклонят европейския път. Ето за Боян казах моята рецепта на моето гласуване предишните избори. Той има и вторичен въпрос. Как мерите след това правилно или неправилно виждате? Андрей Райчев: То винаги е неправилно. В смисъл един път моята съпруга каза следното изречение: "Гледай, дай да погледнем 30 години назад всичко, което искахме се сбъдна. И много лошо. Това е шега, разбира се. А неизбежно е разочарованието. Абсолютно неизбежно е. Главно, защото това, което ни се случи последните 35 години, може би се повтарям в рамките на това предаване, е не толкова приближаване до Европа, колкото самотрансформация. Ние положихме гигантско усилие и агресия върху самите себе си. А за част от обществото това е просто вече неприемливо и нетърпимо. Те просто не могат да издържат повече и слава богу, че това се свърши като като трансформация, но свърши. Ние сме 10 пъти по-толерантни, много значително по-миролюбиви, значително по-неерархични. Живеем вече не в дисциплинарно общество. Къде къде е дисциплинарното общество? В училище ли, в казармата ли, която я няма, в болницата ли? Навсякъде стана общество на контрола със своите огромни проблеми и болежки. Но ние извървяхме всичко това поне чувано един нечувано труден и път, за който се съмнявахме, че ще стане. То беше мечта. Сега ще свърши тая тоя етап. Не, че преходът ще свърши, а ще започне нашия пълноценен живот на евро съвременни европейци в една, между другото, отслабена и разколебана Европа. Това не е същата Европа, която ние почукахме на вратата. Тончо Краевски: Точо, ти как решаваш за кого да гласуваш? Простичко казал, аз гласувам от доста време насам, а, но ще разискам въпроса от тая страна. А всъщност каква, ако приемем, че властта е нещо от което може да се измерва от 0 до 100%, какъв процент от властта аа едни избори дават на този, когото избират? Тоест, ако изберем някого за водеща политическа партия или и дадем мнозинство, нали, каква каква част от властта? сме дали. А това е много важен въпрос, който който трябва да зададем, а защото всъщност има едно несъответствие а между мнозинството в Народното събрание и мнозинството в обществото. Тончо Краевски: Аа и това не е някакъв временен дефект, то е системен дефект. А нали някой ще каже, че аз имам предвид просто в момента факта, че 2/3 от състава на Народно събрание например е против а провеждане на референдум за евро и заедно забавно влизане в еврозоната, докато 2/3 от обществото е на обратното мнение. Тоест имаш 2/3 срещу 2/3 диаметрално противоположно между обществото и Народното събрание, което би трябвало да го представлява. И това не е системен, това не е случаен, това не е нещо случайно, не инцидент. Той е системен проблем, защото а тука ще цитирам а от приемането на закона за прякото участие на гражданите за референдума аа през 2009 година, а има много интересен спор в пленарна зала, който избухва, който е по същество спорът, който имаме и до днес. Как така може една подписка на граждани да задължи Народното събрание да приеме решение за референдум, ако Народното събрание не вярва в това? Тоест, когато се конкурират представителната и пряката демокрация, която трябва да има предимство. Тончо Краевски: Сега текстът на конституцията много ясно казва, че пряката и представителната съществуват паралелно и аа даже пряката е изброена преди представителната. Само че, а, в така избухналия спор Лютви Местан казва нещо много интересно. А, отворете тая стенограма. Това е между първо и второ четене на закона 2009 година. Не знам кой месец ще ви излъжа, но ако намерите, ще откриете. Много интересен дебатът. А Лютви Местан държи там една реч, в която казва, че в никакъв случай не трябва да се дава предимство на пряката пред представителната демокрация, защото първо това означава да отречем един исторически прогрес според него от а от пряка към представителна демокрация, което исторически е точно обратното. Представителна демокрация е късен феномен. А в смисъл обратно в смисъл пряката възможността пряко да се решават конкретни въпроси на референдума. абсолютно късен феномен. Аа но по-интересно, което казва, той казва, "Това означава да отречем принципа на управление чрез мнозинството в Народното събрание и да приемем диктатура на мнозинството в обществото." Мнозинството в Народното събрание и мнозинството в обществото не е едно и също нещо. Това е вярно. Така. Сега обаче възниква въпросът какво тогава, ако не представлява мнозинството в обществото, какво представлява и кого мнозинството в Народно събрание? Тончо Краевски: Ам и понеже има такова несъответствие, принципно несъответствие, много е важно да се разбере а че ти, когато гласуваш а тебе те канят да да споделяш власт, а всъщност това, което правиш, че споделяш отговорност, но без власт. Това е отговорност без власт. А отговорността без власт, а нали не е не е как да кажа отговорност без власт е робство на практика. В смисъл, когато нали ти понасяш последиците и те го казват, между другото, хората, които вменяват тоя задължителен морален дълг да се гласува, нали, те казват, за да имаш право да критикуваш, трябва, тоест ти трябва да споделиш отговорността, трябва да си да си натопиш, нали, срещу ръцете в в това. Аз просто правя това разграничение. Имайте предвид, че като гласувате, споделяте отговорност, аа не споделяте власт. Тончо Краевски: А когато ако смятате все пак, че трябва да изпълните, защото аз не ви натрапвам тука моето решение да не гласувам, ако смятате, че трябва да гласувате, а има следното решение на на въпроса. Направете го произволно, в смисъл, а гласувайте на абсолютно случаен принцип, а за да може да изпълните аа така задължението си да гласувате и като граждански дълг, доколкото това е някаква някакъв абстрактен морален императив, да се гласува по принцип и а го изберете на случаен принцип, теглете жреби, аа хвърляйте боб или там по някакъв друг начин го решете, за да може да не се чувствате виновни, а после, когато настъпи обезателното разочарование. А за което и Андрей каза, а което обезателно настъпва, защото мнозинството, както казах в Народното събрание, не е мнозинството в обществото. Тончо Краевски: Не, просто защото живеем в свят, в който България има своите лимити на възможно постижение. Ние всеки божи път искаме да ги надхвърлим и като нещо връх на демокрацията ни се разказва референдума. А това е Никой не го разказва. Не е не е така. Никой не го разказва. ка, че това е път към диктатура, че това е Хитлер. Дори да се разказва Андрей, то това не е масовото разказване. Сега да така или иначе тук се подценява емоционалното състояние на народа, което е А вижте, става убийство, кошмарно убийство, да се възрумната присъда. Става обаче някакво страшно отвратително изнасилване, да се застреля този. Това са чувствата на народа. Х става нещо просто глупак наркоман сгазва някакви хора без да иска случи се с много известен човек да се убие. Значи народът отива в крайности. Чувствата на народа са крайни, защото неговото участие в съдбата на нацията е само в крайни ситуации. Кога хората биват викани масово да правят разни работи? Ама когато стане война и когато трябва примерно да бием със сърбите, трябва да ги победим тия сърби. Тука първо образът на Сърбия става ужасен, несправедлив, неточен, но това не може да бъде да се биеш с някого и да го виждаш като някакъв готин издигнат човек. Второ, се стига до страшни крайности. Страшни крайности. Тоест на на на затова представата демокрация, разбира се, по-добра от пряката от гледна точка на умението да се управлява. Да. Само че Но има съдбовни моменти, абсолютно сте прав. Има съдбовни неща, за които трябва да се поема отговорност от всички, защото това е общото бъдеще. Но когато става дума за съдба, например монархия или република всъщност всъщност тука се прави едно а едно смесване, когато се ни се обяснява по телевизия, че референдумите са стъпка към а диктатурата и така нататък, се прави едно смесване а между плесцит и референдум. Това са две много различни неща. Диктаторите използват плебисцити, което е точно начин на дифузиране на на разпределяне на отговорността. Той абдикира от отговорност. Решението е взето. Тези референдуми в кавички те са плебисцити. Завършват с резултат, който започва с цифрата девет. Той е напълно фалшифициран, но се разказва историята, че това е волята на целия народ. Това няма нищо общо с референдум, който е иницииран, нали, например по желание на граждани с подписка, така наречената народна инициатива. когато гражданите сами поискват да бъдат питани по някакъв конкретен въпрос и тези случаи нямат нито един трагичен прецедент в историята на човечеството. Нто един. Има диктатори, които са избрани на избори, тоест с представител на демокра демокрация. Няма диктатор, който е избран на референдум. Е, няма че Наполеон и как Наполеон Наполеон I Наполеон I е на избори избран за президент след като прави представител на демокрация представител на демокрация той е избран на представител на демокрация нали искам да кажа ако ще обвиняваме някой от видовете демокрация че поражда тоталитаризъм и авторитаризъм това по всяка вероятност е представителната а не е пряката по всяка вероятност. А, в смисъл исторически няма такъв няма такъв Да, да. Но не знам защо говорихме. Заговорихме за начина. Тончо Краевски: Да, казвам, казвам го, нали, защото нали аз ще се върна на наш терен, защото и има една импликация тука, че че се споделя власт и ти трябва да вземеш отговорното решение, нали, точно какво да решиш, защото ако решиш да гласуваш за този или за онзи, а нали следват някакви неща от това, а това трябва да се прецени малко по-трезво. При нас това, което преди малко Андрев, вие казахте за серийното участие народно през емоционални изблици, то според мене идва да покаже нещо друго и то не може да се изведе през общ исторически принцип, а е строго за нас. Тука за нашата почва. То е поради липсата на на нормирана обществена реакция. Ако има една нормирана обществена реакция, тя върви през обществена солидарност, през обществено регулярно включване, тогава тя няма да понеже тука тя е напълно липсваща, тя избухва от време на време само през агресия. Няма механизъм, няма сетива, няма изградени рефлекси за за реално не гражданско участие или тая тоя ужас, който звучи, а аз как така да се каже, отдавна съм преминал през младежките си анархистични помисли, нали, за за пълно негласуване и и както се казва отказ от съучастие с официалната система, но все пак а самият израз граждански дълг няма гражда граждански дълг. Какво значи граждански дълг да гласуваш? Ако няма, ако не искам да гласувам, няма да гласувам. И също ми се случвало да не гласувам. По-често гласувам и тогава анархист, може и да си монархист, може да имаш много причини да тогава човек просто мисли по следния начин. Нито, разбира се, в случая щом ще гласува, не може анархистично. Аа но не без да се изпада, разбира се, в другата крайност, че това е някакъв граждански дълг и илюзията, че властта изцяло тече само през избори. Това ми се струва просто глупаво. Да. И лично през моята така, как да се казва, моето изборно участие, а върви през главния въпрос, който почти винаги отговор. Разбира се, е нема ли това, което аз си представям като желано налично по терена. Го няма, тогава се избира и това не е някакво откритие, разбира се, по едни други два много елементарни вектора, но работещи аа с оглед особено тука на нашата такава бриколажна ситуация, а именно баланс. Кое е това, което липсва? Донякъде съм близко с това, което вие казахте. Например, ако ми се струва нещо свръхофициозно и непрекъснато дрънкащо се по тая линия, аз със сигурност гласувам обратно. А и от друга страна, разбира се, реалистичност, тоест да не е нещо, което на мен ми се струва, че има нужда от баланс в другата посока, но все пак да бъде да мине през изразител, който има реалистична и все пак здравомислеща форма на изразяване на това нещо. да не е нещо, което няма никакъв шанс да бъде изразено, тоест нещо свръхмагинално, аа или пък нещо, което така ще докара крайност. А това е това е методът, по който аз избирам, типично по български, разбира се, по-малкото зло. А освен, разбира се, и това, което мисля, че е характерно, може би вие ще кажете не само за нас, но особено за нас, за българите, а по някакви такива личности също характеристики, което по дефиниция, разбира се, е грешно, но тука предвид ограничението на малкия терен ми се струва, че по някой път е неизбежно. Не се гласува и три и три пъти отговаряхме само на ситуацията как гласуваме за, защото това беше въпросът. Да. Но в България доста често се налага да гласуваш против. Е, е, напротив, това балансът е против. Балансът е против. Когато гласуваш за баланс нещо друго. Искам да кажа има, има нещо, което тотално нетърпимо, все още седи там и трябва да бъде махнато на всяка цена. А това е механизмът на 20-та година, понеже нацията не можа да го направи. Между другото 16-та, с мисъл да 16-та смени а гласува на президентските избори против премиера и това беше механизмът на победата на Радев първата. А, но не можа, не можа, не можа и 20-та година просто избухна. А тогава премиерът и негов антураж бяха сложени като прицел. Не те и там се получи голямо обединение. Голямо обединение на хора, които не че гласуват, да речем, на софийските избори за една млада профактивистка лява, колкото гласува не про не против г-жа Фандъкова, която беше като бъркаме ей такано сега виждаме. Да, но се гласува анти. А да свалим е друга задача, отколкото да изберем. И аз се опитвам да да не е нали, но защото винаги антигласуването е реакционно и то е обречено на разочарование. Не, но има ситуации, които трябва да се прави. На всяка цена трябва да се прави. Аа такъв беше случая с Жан Виденов. Значи стана непоносимо. Политиката беше много погрешна. Доведе до тези тези, да не ги изреждам последици и се образува гигантско мнозинство против него. Мхм. А Борисов почти се докара до това. Костов царят фактически изигра тая роля. Това беше по-скоро сваляне на СДС от власт, отколкото качване на Симеон. Друг въпрос, че той донесе съвсем друга политика на България с други последици, но това беше антикостовско. Там те бяха запушили всичко, твърдяха, че са най-великите, ще управляват вечно в малко, но завинаги и така нататък. И това отиде до първото негативно гласуване. Те бу ги свалиха. Да. Така че гласуването против има друга мотивация от гласуването за. То то не е партийно, то е отечествено фронтовско. Разбрано в тоя полов смисъл. Да, да. Отечествен фронт, когато хора от комунисти до радикали, съвсем са през земеделци, социалдемократи и прочие, така им е непоносима тая власт, ще стават против нея, заличават различията си и ги събарят. Така че с уговорката, че не говорим за този случай, когато трябва обезателно да си изпълниш точно гражданския дълг, а не да седиш и да разгледаш сира на държавата си. Тончо Краевски: Да. Но той пак изисква някакъв все пак солидарен импулс, който аз мисля, че това е централният проблем тука на политическото участие, затова, че не се то не се осъзнава като общо дело, а по-скоро аз трябва да си изпълня, за да мога да съм примере или непримерен гражданин. Съветното тия, които гласуват, гласуват в някакъв аспект егоцентрично. Те гласуват, за да кажат, че са и за да се чувстват сами в собствените си очи изпълнени гражданския дулк. А тези, които не гласуват по същата причина, а няма усещане за това, че става дума в крака за споделена съдба и с това предлагам, ако искате да приключим, защото малката за точка едно. Аз също имам една резервна случайна партия, но тя нещо не се явява напоследък. А не ми се е случило да прибегна до нея, но си я държа в резерва. Тя е партия Бог. Да. Тя обикновено е предпоследна. Най-последната са поне последния път като гледах беше мир. Бог и мир са на последно и предпоследно място. Но така или иначе аз си държа една резерва. Защото не трябва да си позволяваш да не станеш, да не отидеш до урната и да не пуснеш. Това обезателно трябва да се прави. Moderator: Сега друг въпрос. Тука са доста зрители така горе-долу с едно и също питане. Това е нещо, което Андрей, ние сме чували от вас на но и не само и от много пъти е говорено тука и от други хора на масата с централния въпрос. Какво е демокрация? Често срещано е мнението, че е илюзия, че демокрацията е за хората. А че тя всъщност обслужва невидим гигантския капитал. Сега едното май е вторичното, вторият въпрос е свързан има ли скрито, нали, конспиративно за демокрацията, но първо какво е демокрацията? Сега вие сте тука социолога на масата, така че най-простото е може би да започнем оттам. А първо нали си говорим само за демокрацията на нашите общества, не не общо въпросът е записан така по Хамлетовски. Какво е демокрация сега? Го без древна Гърция е. Да. Без история на демокрацията. Андрей Райчев: Аа, значи без ребна Гърция демокрацията е гигантска победа на буржуазията на феодалната класа, която премахва касте и обявява, че всички участ, всички членове на обществото имат равни властови права. Това е свръх свръхпотезата на демокрация. Тоест, а начинът да разберем кой ще бъде се свежда до въпроса колко са. да сведеш въпроса кой до въпроса колко и ако си 51 или там каквото е ти си. А това е следователно е процедура и то процедура на буржуазното общество, на обществото, което има свободно движеща се частна собственост. А да се каже, че не е ли това начин да се движат капиталите, е всъщност просто тавтология. Това е резултатът от движението на капиталите. Това е условието им за възможност за свободния капитал. А друг въпрос, че първо тая свобода начасти се губи. В момента не живеем в общество на свободен капитал. Това се свива и така нататък, но някак си демокрацията продължава и ще продължава до едно свръхословие има тя, а това е свободата на словото. Няма никакво съмнение, че това са две свързани неща. А отново свободно слово не значи хубаво слово, а то включва не само защото то включва и словото на идиота, а защото хората не живеят в отношението между нас и социалния свят и социалната действителност не е прозрачно. Ние сме идеологични. Андрей Райчев: Всички ние във всичките си участия и изказвания ничего го е казал. Значи няма факти, има само интерпретации. Факт в света няма. няма нещо, което може да кажеш ето това е самият факт и това е истината и от нея ще изведем всичко. Е, ние не възприемаме само ниче, разбира се, като крайна инстанция. Не, просто той го е казал най-кратко. Да. А, но неидеологични изказвания са невъзможни. Всяко изказване подразбира определени неща, а и тези неща именно са идеологията. И за да утеша окончателно ъ тези ни слушатели, защото не са двама, Карл Макс е автор на гениална мисъл. Господстващите мисли на едно общество са мислите на господстващите. А съответно борбата на контравластта с властта е борба на мисли или на идеи, които винаги са идеологични в една от двете посоки. В тоя смисъл няма право и криво, а има само силно и слабо. Това пак не чанско, съжалявам, но това е така. И една от възможните гледни точки, говорейки за свобода словото, демокрацията е най-евтиният начин да няма вгражска война. Това може да се каже също. Начинът да не се бием, да се броим е това. Освен това тя е най-евтиният начин да сменям властта, когато е гадна. Значи тя може да има много проблеми, когато избира, много тежки, глупави, но много добре си сваля и това я прави също предпочитана. Андрей Райчев: И сега, ако тъй като се казва Има ли в България истинска демокрация, България има значително по-истинска демокрация, отколкото във Франция. значително значително по-голям достъп на хората до властта, отколкото там. Колко хиляда причини, които моле тука да това са два различни все пак нюанса. Достъп до власт и ниво на демокрация. Способност да я свалиш, да я махнеш, да я коригираш при нас е много по-силно. Много, много по-силно. Може би защото е млада все още и малка. И малка. Достъпът е по-лесен. Не съм сигурен. Разбира се, ние не се и доближаваме до Швейцария, която е самата самото място на демокрацията в света. Не се и доближаваме и то не се доближаваме не защото устройството не ни е правилно или конституциите ни пишет грешни, а защото гражданите не са ни като швейцарските, не са натоварени с толкова лична отговорност, не са сериозно инвестирали в своята свобода стотици хиляди жертви, усилия, войни, борби от 13 век някъде почва. Точно и тна и тъна. Много причини има. Тончо Краевски: Точно ти ще изкажеш по въпроса. за демокрация по въпрос за демокрация и за световния ред. Аа първо такива неща като аа капитализма а като някаква аа безлична сила, която аа действа сама по себе си. Аз не съм съгла не харесвам това обяснение. То е много религиозно обяснение всъщност, включително на Маркс. Всъщност обяснението е не докрай секуларизирано. Той все още е много религиозен. А и и като цяло марксистите много религиозно разглеждат капитала и капитализма. Наистина го виждат като някакъв а като някакъв дух, като някакъв демон, ако искаш, който приема различни форми, манипулира процеси и така нататък. Аз не съм не харесвам то тоя тип обяснения, а защото капитализма в Швеция и капитализма в Южна Корея са две много различни неща, а както впрочем и демокрацията в Швеция и в Южна Корея са много различни неща. А така че като си обяснявам събития и процеси, гледам си ги обяснявам през личности, институции, а етнически, ако искаш интереси и особености, а и така нататък. Тоест, търся все пак кой е реалният конкретен агент на историята, който взима някакви решения и прави някакви неща, а не го а не обобщавам всъщност действията на много хора под формата на някаква имперсонална сила, която всъщност стои зад тях, била тя капитализма или нещо друго. Тончо Краевски: А та по всяка вероятност има голяма връзка между свободното движение, както каза Андрей на капитали и свободното свободния политически избор, защото ако щете със самата самата демокрация, демократичната процедура, нали, която избираме представителен орган, всъщност е а движение на капитали, нали знаете пазара а стоковата борса, тя има часове, в които отваря и затваря, дни от седмицата, в които не работи и така нататък. А просто това е в нормалния случай изключваме швейцарския, където по-често отваря борсата, но при нас, да кажем, на всеки четири години или когато се предизвикат предсрочни избори, а отваря се а борсата, при което а хората, които могат да гласуват мраз преразпределят количеството политически капитал между различните а партии. А тоя капитал в случая, ако ти имаш Народно събрание с 240 депутата, може да приеме, че се дели на 240 части аа и че събереш 121 от тях, избираш ръководство на ръководство на компанията. Тончо Краевски: А сега това нещо преди капитализма и преди бружуазното общество е било абсолютно немислимо. Значи първо суверенитетът е неделим. Той не се дели на 240 части. Той се събира в един човек, който го който го въплъщава и който а може единствен да взима решенията. А това е се казва монархия, управление на един Аристотел, а и след него Цицерон и а много други теоретици а ги разделят на три. Управление на един, монархията, управление на а малцина, на малцинство, а което е олигархия и управление на многото, което е демокрацията. Ще видите, че всъщност при всички заплахи, нали, голямо плашене за опасността от диктатура и как особено референдумът ще доведе до нея и така нататък, има една идея, че това е голяма буржуазна голяма, как да кажа, един от големите митове на буржуазната демокрация, благодарение на които той, тя съществува, че всъщност да се стигне до управление на един е една постоянна опасност, нещо, което всеки момент ще стане, ако ние постоянно не го удържаме с различни ограничения, а и така нататък, включително ограничения върху демокрацията, защото така се оказва, че всъщност ако дадеш максимална свобода на многото, това много по-лесно се трансформира в монархична власт. Не, не. Древните древните казват ще стане анархия, от нея ще изплува тирания. Исторически погледнато да се достигне до самодържие на един човек е рядък исторически феномен, много труден, изключително трудно. Естествената тяга на обществото, на обществата с големи специфики, разбира се, аа етнически, религиозни навсякъде, но а по принцип е олигархията. Олигархията работи фактически тя не работи най-добре. И впрочем според най-ефективната форма, която най-много неща е постигнала като обществен прогрес и така нататък, сигурност е монархическата. Аа но олигархичната е тая, която най-лесно се удържа. Тя е найгъвкава, най-приспособима, защото тя може много лесно по принцип да се маскира. Тя често се маскира като монархия. Излъчва един човек, който а е а фигура на властта. Някои казват, че съвременни такива така наречени автократични режими, като например този на Путин, всъщност са това. А някои включително негови поддръжници го наричат колективния Путин и така нататък. Тоест той представлява представ не, то то това не е лошо казано, защото той наистина представлява все пак някакъв колектив от интерес и той балансира между тях и е функция на тях, нали. Той не е самодържац в тоя абсолютен смисъл, който сигурно е бил Петър Велики. А и олигархията може да се маскира като това, може да се маскира и като демокрация. Тончо Краевски: Може да се маскира а както е нали маскирана в България, във всички европейски страни, а и в Съединените щати, олигархията най-вече а се маскира като демокрация, а нали посредством тия редовни избори и така нататък, но и в тоя смисъл обслужването на невидимия капитал е съвсем естествено. Да, но нали ти все пак трябва да знаеш, че 99,9% от времето извън изборната кампания и самия изборен ден тези хора нали всъщност всичките клики вътре в управлението на компанията всъщност са принудени аа да работят заедно, а защото те имат повече общи интереси помежду си, отколкото имат с избирателите си по по дефиниция. Тончо Краевски: И а в тоя смисъл а те се те се легитимират а през изборите, но все повече и повече, между другото, сигурно забелязвате, даже изборите не са вече предпочитаният инструмент за легитимация, нали? А това са институции на престижа, медии, а университети, а а меките подписки, петиции на интелектуалци и така нататък и така нататък, нали, в смисъл престиж А етипичния олигархичен. Тончо Краевски: Така че нали въпросът какво е демокрация? Демокрацията е рядко нещо, което се случва за кратък период от време. Аа както впрочем и монархията е нещо, което се случва всъщност за кратък период от време. Само нали един човек, който който държи властта е обикновено изключителен човек. Някой като Наполеон например, някой като Петър Велики. Обикновено неговият наследник никога повече не е аа неговият наследник не е самодържец в същия смисъл, в който е той. Той вече символично го наследява, но той не е Цезар, както той е бил Цезар, а ти не можеш да го нали той в компаниите е така, нали? Тим Кук не е начело на Apple по начина, по който Стив Джобс е начело на Apple. А и оттам нататъка се установява след него една олигархия винаги, която много рядко, това е обаче парадоксът при олигархията, за разлика от демокрацията и монархията, тя никога не може честно и почтено да се представи сама като себе си. Тоест тя там тя никога не може да се формализира като такава и винаги трябва да позира или като монархия, или като демокрация. Тоест, ако имате демокрация, вероятно имате олигати. И аз за предим место. Moderator: Следващият въпрос, между другото, е свързан донякъде и с това, което ти каза за аа създаването на на идея, на на пре на пресъздаване, на образа за себе си. М аз две думи само да кажа за демокрацията. Мисля си, че това е в крайна сметка а красивия, но илюзорен образ на възможното обществено и съвместно живеене, а без онтология, защото обществата са живели и преди буржанската демокрация. Не, защото наистина тя е свързана с просвещенските и по и постпросъвещенски идеи на възможност за издигане в социалния лифт, а през натрупване, тоест предимно през стоки, бржозното живеене и съответно а това в икономическата икономическо-стопанската сфера натрупване се пре се така пренася и в сферата на политическо взимане на решение. Отново се брои количество и количеството се трансформира в качество. Тази единица обаче, която прилича на една механика, буквално на една машина за общество, всъщност тя затова има проблеми и често се свлича поради простата причина, че тя няма свое своеточно състояние, своя а тя загубила своята органика. А в крайна сметка и преди бужската демокрация обществата са и народите са живели заедно. Да, разбира се. Тука не става дума за въпрос за властта, защото веднага може да бъдем засечени, че аа феодалното общество прави 99 към едно и за тия 99 просто това тоя 1% е не просто непостижим, немислим и даже и необозрим. Не го и виждат, но така или иначе има обществена форма на съжителство, има култура, има над 3000-годишно човешко развитие и въобще хората са съществували, вярвали, мечтали, живели по различен начин заедно. В този етап, в който, разбира се, ние живеем, това изглежда красиво, защото формално може през механика, през буквално а количества, не качество да изо да изобрази, да пунктира поне машина, която да произвежда общество. Ние виждаме, че не винаги демокрацията, разбира се, без да говорим срещу нея, тъй като както казват Чърчел наистина на тоя етап, може би това е а лошо, но най малкото лошо от другите, но така или иначе тя е единственото, което се опитва да убеди, че всички могат да бъдат включени в него, а това е по дефиниция фалшиво и оттам е и това заподозряване, че зад не има нещо лицемерно. Андрей Райчев: Аа сега тука обаче преминавам към един въпрос. Не, не, изчакайте малко. Тука има много сериозно възражение. Към кое? Към последното, което казахте. Вижте, а от Вебер до Маркс има тривиалност. Властта е насилие. Да, насилие. Кой е на власт означава кой има право да насилва. А защото има едни, които насилват, нямат право и тогава тя ги колим на площада. Престъпници. Да. Те режат им главите. В наше време инжекции им слагат в Съединените щати. В Европа ги осъждат до животен затвор. Все едно. А това насилие на пръв поглед изглежда като някакво независимо от собствеността нещо. Има си един на власт, п има един богат, но те са реално много свързани, страшно свързани. Те нещо повече те са две страни на един и същи медал. Собственост и власт. Просто едното е като като енергия и маса. Масата в крайна краища не е нищо освен покояща се енергия, а енергията не е нищо освен раздвижена маса. Значи няма никакъв вариант, при който описвате обществото един път за собствеността, един път за властта. Тоест в крайна сметка това е самодвижение на собствеността, избило в някакви социално обществени форми. И ще ви дам пример с края на демокрацията в Римската империя. Кога свършва Римската империя, демокрацията, доколкото е имало, защото това е една тежка борба между Патрици и плебеи. На вас ли ще го разказвам, нали, с някакви опити патриците да плебеите да внедрат свои трибуни и и така нататък и така нататък. Тази борба цялата свършва, когато Рим за завър завзема Картаген, когато се оказва прекалено голямо нещо, за да може да го управлява сената. И както виждате, нововъзникналата ситуация на Рим прави империята. Как да направиш сенат и да управляваш колко са? 27 ли провинции и така на не е възможно. Просто не е възможно. Значи това не е някаква форма, която търсим някой да изобрети, да кажеето е най-хубаво да си живеем при него. Тя е напълно съответна на някаква ситуация. На коя ситуация? Главна ситуация на производство и собственост. Главно. Андрей Райчев: Ние понеже въведохме частната собственост и свободната власт сега в нашия живот 90-та година, наведнъж те изглеждат малко независими, но ние понтирахме Западна Европа. Хм. Ние не направихме някакво общество свое да измислим и да го въведем. Ние просто казахме как изглежда сега Австрия. Дай да се опитаме ние като и почваме. А пропоманската империя прави пак и преписва бългаската конституция. Ка искаме като тях, но те първо не може да мислим, че собствеността и властта са отделни. А това не е ли много буржуазна идея всъщност, че собствеността и властта трябва да са свързани обезателно? Не, бе. Те те не просто са свързани обязателно, те са просто различен начин да се изкажеш за енергия или то не искам да кажа уеднаквяването на идея реалност. Това е твърдението, че не е идея реалност. Това съвсем не значи в богатитето управляват. Но, но казвам това е буржуазната реалност, нали, в смисъл тя не е, тя не е исторически непреходен феномен. Не, тоест не е било винаги така. Нямаш друга реалност. Да, да, да. Аз казвам, аз казвам, но това е, но това е историческа ситуация, нали? Ако капитализмът свършва, тогава тогава свърши демокрацията. Абсолютно сигурни сме ската, защото може да запази някакви форми на прием сигурност, но няма да бъде буржуата, нали, които искат да свалят а монархията края на 18 век, те от това се възмущават, че собственост не се равнява на власт. Те имат, то не могат да решават. Да, и всъщност всъщност според мене нали една от най-валидните критики на на демокрацията и съответно много валидна критика въобще на буржуазното общество ам е нали именно това, че ми може би е по-добре а или да възприемеш такъв модел, при който да кажеш, че монархът е собственик на всичко ултимативно. А тоест да разкачиш въпроса за собствеността от въпроса за за властта, защото а почва да се получава един порочен цикъл, нали, в който ти имаш в който в който държавата, нали, съвременната европейска държава, това не е чак така в Америка, но в Европа е факт, тя е много повече тя се схваща себе си като работодател на населението си. Значи тя във Франция това е голям проблем. В България като започнеш да събираш всичките хора, които са по някакъв начин аа на бюджет на получават заплатата си през бюджета във всичките обществени сектори и така нататък, се получава число, което гони около 7-800 000 души. А това е без да броим примерно хора определени малцинства, които си продават гласовете и така нататък и така нататък. Изведнъж имаш една машина, която аа отделно и чрез медиите тя започва мно с огромна точност да произвежда резултата от изборите, нали. А, тоест имаш вече много изчистена олигархична система, която а всъщност обзема, как да кажа, а те тя самата нали почва да почва да уеднаквява ам собствеността и властта аа до такава степен, до такава степен, нали, че ам то става едно ужасно неефективно управление, в смисъл преследването на това единство води до страшно неефективно управление. Андрей Райчев: Чум се. Значи как ще вписате в тая схема президента си и цялата китайска, където властта твори собственост от себе си изцяло и дали ще дали утре ще има завод. Това зависи от един пленом на централния комитет на китайска комунистическа партия, което ако решат да няма никакви заводи там частни или каквито да е било, просто ще ги махна за един час. А, значи едното и второто според мене вие някак си игнорирате факта, че в крайна смет паричен поток. М нашият човек, който живее в следдисциплинарна среда, в обществена контрола, както издавам, дельоси, моя милост, властта за него, идеалната власт е вид услуга. То схваща властта като някакъв вид обслужване на населението. Там се сме се докарали. Да. Да. Ама замислете всъщност една добра обществе и те се състезават. Да. Ама да, ама то това е абсурдно. Това е абсурдно. Това реалната власт не може да е това. Реалната власт мобилизира, наказва, санкционира. А всъщност, всъщност това прави насилва. Да. Да. Но добре, давам ви, айде, тъй като политическа власт много дразни и много форми, давам ви учителската власт. Учителят винаги е бил власт. Следващият въпрос, между другото, е свързан точно с училище. Власт. Той ду, слава богу, а дърпа му ухото, слага го в ъгъла, а изключва го, вика родителите, тоест вика някой, който ще го бие, просто казано. А на Томър просто го бият. Да. Просто той скъсва страницата, изтърпява боя, отпред го чака гаджето. Не, някак си това е. Какво е станало сега в наше време? Значи учител се превърнал в услуга. И той отива там, особено майката и бащата така си представят и тука нещо те не са го платили, защото те са безплатни, но някой е платил и ти моля ти се, понеже ти дава там 2000 лв., нали, вчера ти повишиха заплатата, ако обичаш, прави ми услуги. И как ще се караш на детето? Ти си не си тука да се караш. Ти си А не е ли това уеднаквяване на власт и собственост именно води до почването да се разглежда власт а държавността като услуга? Не, това е просто края на дисциплинарните среди. Те властват през друго. Значи Бисмарк властва през подреждане, преброяване, номериране и насилие. Да. Тук това това е все още незагиналата, това е остатък още фермент от от абсолютната държава. Това е още разлагащата се абсолютна държава. Това е буржуаз. Това е вече буржуазна джава. Аз просто ви казвам, този етап на буржуазната от 19 век и от началото на 20-ти, който го гледате, това е все още разлагащият се труп на абсолютната държава от 16- и 17 век. Но тя като продължава да се разлага, почва да се получава това, което наричат обществото на контрола. Вече концепцията за еднаквост на власт и собственост стига до идеята, че властта е услуга, нали? Това е то това е резултатът от от тая тоя наклон, по който вървим от френската на СА. То това е единия. Андрей Райчев: Значи тя става смешно слаба за хората, а поради огромното си присъствие, както казахте, раздулт апарат, а за да пратиш нещо в космоса, трябва държава. За да направиш телефоните, всички тия телефони да работят навсякъде, ти трябва държава и така нататък и така нататък. Тя става най-големият купувач. И от една страна самата власт стават едни смешници, които забавляват, угощават, разказват вичове, прегръщат бебета. Изобщо каджилък правя с времени с Бисмърк или Вилхем II, който седи неподвижен и всичко строи се, преброи се, нищо не смее да шъкне. Тука-обратно колко си по-подвижен, толкова си по-любим. Тръмп се качва на боклуджийски камион, а ходи продава в McDonald's и така нататък. А това е едната едната линия. Другата линия е, че въобще не може да има богатство извън държавата. Никакъв капитал не може да се движи извън държавата. И зад тая сценка, когато е току-що е карал боклучи камион, в задната стая го чакат всички лидери на IT-та, които иначе се правят на велики, пишат биографии и разказват как ще правят в космоса и го молят тап тап тап тап, защото иначе не става да ги гледа. Да. И на всичко го молят да притесни китайците, да притесни тия и да притесни, тоест да избие в такива глобални действия. А много страшна ситуация, в която властта е със сигурност изпусната от ръцете на една класа. Значи не е както съвсем ясно е какво става, когато идва самболийски. Той се управлява в интерес на селените. За целта правят какви ли не глупости, но нали помните фигурите, които той смята да събори, нали? А гражданина изобщо учителя, не май учителят не посяга. лекаря, ветеринара, адвоката. Тоест някак си то той започва в тяхно име да прави разни ужасни неща. Накрая го убиват, свалят, правят обратните, но със сигурност никого не забавляват и със сигурност отразяват интереса на един слой. Сега това се губи. Хм. Сега може по-десничко мерц, по-левичко Шолц. Почти никаква разлика, между другото. И политическата власт губи своето значение. За сметка на това огромно значение придобиват финансовите потоци, финансовата власт, банкерите, международния капитал. Това като Венер като олигарх е в дълбочинния смисъл, но както виждате, то е собственост. То е собственост. И размишлявайки какво да правя с чуждите фирми, Владимир Путин не може да кажемахни ги гледай, защото просто мисли за потоците пари. Ще секне, ще секне. И Иран сега не се сбива Съединените щати, защото за едните и за другите някакви пари се изчисляват, които пък пари са условия за възможност за за функциониране на тези власти. Как Доналд Тръмп си удържи след две години, ако той не е направил американците по-богати? Ами няма да удържи. Виж, ако може да им разпрати по една един чек, както други власти са правили, айде найви по $3000, спестих ви от държавата, ще го преизберат. Тоест, но той пак в тази зависимост на на забавляващото същество, на отговарящото същество. Андрей Райчев: Вкарваме се в много ново общество. Не сме му свикнали. Обществото на контрола не притежава силови механизми, дисциплинарни механизми. За сметка на това управлява с плашене и обнадеждаване, с една изключително тънка игра на непрекъснато лаготене на население и както каза Джани Родари с продажба на мечти и надежди и съответно на страхове. главно зале на страхове. Moderator: Тука идва въпросът на г-н Калин Кючуков, който пита следното: Откъде идва проблемът, че децата днес нямат реални осъществе осъществими прощавайте мечти от училище или от семейството според вас? Андрей Райчев: Ох, никой не знае сегашните деца. Аз Ще повторя нещо, което децата преди моето поколение, селенчетата, чистите селенчета, всеки ден убиваха животни с ръце или виждаха как баба му, дядо му, баща му и така нататък ги убиват и бяха бити през ден. Насилието е невероятно от убийство на а имате предвид 90 на 100 от, тоест от 100%те%, които са убили хора, такива убийци, 90 на 100 са убивали животни. Лично. Значи това е много страшно нещо да убиеш животно лично. Не, не в смисъл да изедеш прасето от чинията, а да отидеш и да потеглиш на А това са страшно насилвани. Там насилието е ежедневие, перманентно и така нататък. Моето поколение вече не беше така, въпреки че побиваха ги, но моето поколение поне имаше двор, където ние се биехме. Ние се биехме, играехме мач и така нататък. Погледнете, до такава степен изчезна двора, че изчезна футбола. България няма футбол, не защото няма добър треньор. Може да си внесем, ако ще и гениален треньор от Марс, ако на Марс играят футбол. Няма. Децата не играят футбол на двора. Няма двор. Какво знаем ние за тях? За деца, които са израснали в апартамент, които общуват в съвършено с някакви Главното Главното е виртуалното. Главното е виртуалното. Не е даже толкова. Не така. Не е така. В момента се бият на улицата всеки ден. А вече ама не не това не е затворските деца. Те се бият вече съвсем друго. Това е Това е избиващо насилие, простотия и разслояването на обществото на едни неприятни слоеве и появане на слове без перспектива. Слойкото това е съвсем друг ефект. Така. Така. Та така. Да. Просто казвам на бихме смисъл линия биехме съседния двор, разбира се. Биехме си помежду си. За момичета се биехме. Нали такива работи правихме и това не е лошо. То ни е лошо. Но това е изчезнало. Това се е махнало. Какво знаем? Какво бих могъл аз да му съобщя на това детенце за за камоли за мечтите му. Със сигурност му казвам, няма да станеш футболист, защото не ризаш по цял ден. Ние като ни оставиха на мира, искахме топка и два камъка, четири камъка да учим вратите. Ако нямахме камъни, слагахме чантите и почваше футбол, футбол, футбол. За да не остане само това агресия, бой, насилие. Не, не казвам от какво излизаме. За да не пък да излезе, че излизаме от нещо хубаво, излизаме от нещо лошо. Да. Но то обаче влизаме в нещо неизвестно. Абсолютно неизвестно. Това да, разбира се, частично лошо, но то предпоставя идеята за усилие, нали така? Усилие и физическо, и психическо, и колективно. Във всеки двор имаше китара, на който най-големият пич свиреше и мацките му се възпита. Осилие. Да. Андрей Райчев: А а сега защо тогава е няма да Тоест снето е усилието и когато е снето усилието, а има едно усещане и то е споделено. Според мен не е само между семейството и училищ, защото мисля, че смесваме просто въпрос. Тука в крайна сметка има един, той е психологически, не знам дали сте го срещали, но наистина има ос освен неосъществими мечти, тоест едни такива принципно нереалистични мечти и изобщо ако има мечти сред децата, а но има една апатия и тя не е апатия тука, която сега може лесно да кажем, а пубертети или деца или не се вълнуват, искат не да учи, а да тича. По принцип има апатия. Това е според мен е въпросът. Сега аз малко интерпретирам това, което пита Кючуков, но това е големият въпрос. Откъде се е появила? Аз лично имам пряк досети на предмет еднатива. Щом меч има предмет. Щом е предмет, трябва да видим. Как няма каква първо има ли юноша нормален, който не мечтае за момичето? Няма такъв. Моля ви се, няма такъв. Може да говорим и за асексуалността, ако искате. Не, не това да говорим за отклонение. Такова нормата. То му нахлуват хормоните, той си мечтае да е най-хубавото момче и едни момичета да се появят и да го обикалят. Това прераства в слава. Манчетата искат слава. После пари, власт, съответно двете разклонения на въпросата слава. Това дали би да се е махнало? Това не може да се е махнало. Ако е се е махнало да закрием, да покребеем човечеството, ама не се е махнало. Не се е махало. Дъртанян до дъртаняна, само че не е в ония форми. Не е с шпагата, не е със смещния кон, не е да се издига в г-н Дютревил йерархията. Друго е със сигурност не може той да не мечтае за жени, пари, власт и слава. Това не е възможно просто. Ама той може да мечтае за всичко и момичета съответно имат огледално по всички от тия въпроси. Тончо Краевски: Това е романтичен и все пак, когато аз си мисля не много реалистичен поглед, ще ви кажа защо, нали, с уважение, разбира се, може да е променена формата и даже тази новопроменена форма в съвременните и визуални, статически и технологични условия да изглежда като същото, но просто малко аа осъвременено, но то аз ви казвам в моите очи е принципно липсващо по една много проста причина. Той може да мечтае, добре, айде някъде назад. Въпреки че аз държа дори и от тоя от тая гледна точка, която е така симпатична и близка до всеки полина на момичетата, нали, от гледна точка на момчета, мъже и на съответно на на мъже и от гледна точка на момичета. Първо първо първо и това е липсващо. Да. Но първо и това е липсващо. Доста там тя иска да бъде намерена, тя иска да бъде открита. Това са пасивни стратегии. Па те са много по-пасивни и тука не става дума за разбира се, че има винаги има лидерско, ```

Infografik: Analyse von Demokratie, Macht & Gesellschaft

Analyse von Demokratie & Macht

Eine visuelle Dekonstruktion eines gesellschaftspolitischen Dialogs

Die Krise des demokratischen Vertrauens

"Verantwortung ohne Macht"

Ein zentrales Dilemma für Wähler in der modernen repräsentativen Demokratie, bei dem sie die Konsequenzen von Entscheidungen tragen, auf die sie keinen wirklichen Einfluss haben.

Theoretische Eckpfeiler der Diskussion

Prominenz der Governance-Konzepte

Die Diskussion dreht sich intensiv um die wahre Natur politischer Systeme. Die "Oligarchie" wird als die dominanteste und am häufigsten "maskierte" Form der Regierung dargestellt, noch vor der "Demokratie" selbst. Dies deutet auf eine tiefgreifende Skepsis gegenüber den deklarierten demokratischen Strukturen hin.

Der Macht-Eigentum-Nexus

Ein wiederkehrendes Thema ist die untrennbare Verbindung von Macht und Eigentum. Sie werden als zwei Seiten derselben Medaille beschrieben, ähnlich wie Energie und Masse. Die Analyse zeigt, dass diese Verbindung zusammen mit dem Aufstieg der Finanzmacht und der "Kontrollgesellschaft" als die einflussreichsten Kräfte in der modernen Welt angesehen wird.

Wandel der Machtausübung: Von Disziplin zu Kontrolle

Die Diskussion hebt einen fundamentalen Wandel hervor: weg von sichtbaren, räumlich begrenzten Disziplinarinstitutionen hin zu einer allgegenwärtigen, modulierenden Kontrollgesellschaft, die durch die Steuerung von Wünschen und Ängsten operiert.

⛓️ Disziplinargesellschaft

Fokus: Physische Einschließung
Orte: Fabrik, Gefängnis, Schule, Kaserne
Methode: Zwang, Disziplinierung des Körpers
Zustand: Periodisch (man ist entweder drin oder draußen)

🌐 Kontrollgesellschaft

Fokus: Ständige Modulation
Orte: Das Netzwerk, das Unternehmen, das System
Methode: Steuerung durch Anreize, Ängste, Schulden, Marketing
Zustand: Kontinuierlich und undifferenziert

Die emotionale Landschaft der Desillusionierung

Das emotionale Echo der Machtlosigkeit

Die Analyse des Dialogs enthüllt eine von negativen Affekten dominierte Gefühlswelt. "Enttäuschung" und "Apathie" sind die vorherrschenden Zustände, was auf eine tief verwurzelte gesellschaftliche Resignation hindeutet. Gefühle wie "Frustration" und "Aggression" fungieren als Ventile für eine unterdrückte Unzufriedenheit, während "Angst" und "Hoffnung" als Instrumente der Kontrolle eingesetzt werden.

Fazit: Maskierte Macht & verlorene Träume

Die Diskussion zeichnet das Bild einer Gesellschaft, in der demokratische Ideale von einer maskierten Oligarchie und der unsichtbaren Hand des Finanzkapitals überschattet werden. Die daraus resultierende Entfremdung führt zu einer tiefen Apathie und einem "korrumpierten Bewusstsein", das den Wagemut und die Anstrengungsbereitschaft, insbesondere bei der Jugend, erstickt. Die zentrale Frage bleibt: Wie kann in einer solchen "Kontrollgesellschaft" wieder ein Gefühl von echter Handlungsfähigkeit und gemeinsamer Zukunft entstehen?

Analyse der Text-, Theorie- und Emotionsstruktur in der Diskussion über Demokratie und Macht

I. Einleitung: Kontext und analytischer Rahmen

Der vorliegende Bericht analysiert ein Transkript der bulgarischen Talkshow „Кръг квадрат“ (Kreis Quadrat), insbesondere die Folge 106, die sich Zuschauerfragen zu Demokratie und Macht widmet. Die Diskussion wird von Andrej Rajtschew, einem Soziologen, und Tonscho Krajewski, zusammen mit dem Moderator, geführt. Die Sendung, die als letztes Format der Saison vor der Sommerpause dient, bietet eine Plattform für die Exploration komplexer gesellschaftlicher und politischer Themen.

Das Hauptziel dieses Berichts ist es, den Diskurs innerhalb des Transkripts zu dekonstruieren, indem seine Kernelemente in Bezug auf Text, zugrunde liegende Theorien und emotionale Strömungen identifiziert werden. Die Analyse wird eine Strukturierung anwenden, die von Julia Kristevas Konzepten inspiriert ist, wobei der Schwerpunkt auf dem dynamischen Zusammenspiel zwischen dem semiotischen (affektiven, vorsprachlichen Trieben und Ängsten) und dem symbolischen (strukturierte Sprache, Ideologie, soziale Normen) liegt, die das politische Verständnis und die Erfahrung prägen.

Der analytische Ansatz wird untersuchen, wie die Sprache der Sprecher (symbolisch) versucht, komplexe gesellschaftliche Realitäten zu artikulieren und zu fassen, während sie gleichzeitig zugrunde liegende Ängste, Frustrationen und unkanalisierte Energien (die semiotische Chora) offenbart. Schlüsselkonzepte wie die Spannung zwischen Semiotik und Symbolik, die Abjektion bestimmter gesellschaftlicher Phänomene und die „Subjektivität im Prozess“ werden die Interpretation des Diskurses leiten.

II. Textanalyse: Diskurs und Rhetorik

2.1. Dialog als Untersuchungsmodus

Das Transkript ist als Frage-Antwort-Sitzung strukturiert, was einen vielstimmigen, konversationellen und oft dialektischen Austausch zwischen den Sprechern fördert. Dieses Format ermöglicht die unmittelbare Präsentation von Gegenargumenten und die Untersuchung komplexer Themen aus verschiedenen Perspektiven. Die primäre Textstruktur als Dialog, insbesondere als Frage-Antwort-Format mit mehreren Sprechern, führt naturgemäß zu unterschiedlichen Standpunkten und einem konversationellen Ton. Über die bloße Konversation hinaus ist diese dialektische Struktur – oft als These und Antithese – von entscheidender Bedeutung. Sie verhindert, dass eine monolithische, autoritäre Stimme dominiert, und erzwingt eine ständige Aushandlung von Bedeutung. Dies spiegelt die fragmentierte und oft widersprüchliche Natur der modernen politischen Realität wider, in der singuläre Wahrheiten schwer fassbar sind. Der Akt der Beteiligung an einem solchen Dialog, selbst wenn er Ernüchterung ausdrückt, ist ein symbolischer Versuch, eine chaotische semiotische Landschaft zu verstehen.

2.2. Verwendung von Analogien und Metaphern

Die Sprecher verwenden lebendige Metaphern, um komplexe Konzepte zu vereinfachen und zu rahmen. Beispiele hierfür sind die „Landung in Europa“ für Bulgariens Integration, die Unterscheidung zwischen „Disziplinargesellschaft“ und „Kontrollgesellschaft“ für sich entwickelnde Machtstrukturen, die „Börse des politischen Kapitals“ für Wahlen und „Macht als Energie/Masse“ für die Beziehung zwischen Macht und Eigentum. Diese Metaphern vereinfachen nicht nur abstrakte Ideen, sondern rahmen und definieren die Konzepte auf subtile Weise neu. Die Metapher der „Börse“ reduziert beispielsweise die politische Partizipation auf eine Markttransaktion, was implizit die politische Handlungsfähigkeit und Wahlmöglichkeit zu einer Ware macht. Dies steht im Einklang mit der Kritik an der bürgerlichen Demokratie als einem vom Kapital getriebenen System. Der Übergang von der „Disziplinär-“ zur „Kontrollgesellschaft“, der sich an Deleuzes Denken anlehnt, ist nicht nur eine Beschreibung, sondern ein mächtiges Konzept, das das Verständnis moderner Machtdynamiken neu ausrichtet und deren heimtückischen, allgegenwärtigen Charakter gegenüber offener Nötigung hervorhebt. Diese sprachliche Rahmung prägt die symbolische Darstellung gesellschaftlicher Strukturen.

2.3. Rhetorische Strategien und Ton

Der Diskurs verbindet akademische Strenge mit konversationeller Zugänglichkeit. Die Sprecher nutzen historische Beispiele wie das Römische Reich oder Napoleon, persönliche Anekdoten und die direkte Ansprache des Zuschauers. Der Ton ist weitgehend analytisch und kritisch, durchsetzt mit Momenten der Verzweiflung und des Humors, wie etwa die Bemerkung über die „immer falschen“ Ergebnisse oder die „Partei Gott“. Diese rhetorische Strategie versucht, die Kluft zwischen der spezialisierten, symbolischen Sprache der politischen Theorie und der gelebten, semiotischen Erfahrung des Publikums zu überbrücken. Indem sie abstrakte Kritiken in nachvollziehbaren historischen Beispielen und persönlichen Reflexionen verankern, versuchen die Sprecher, ihre Dekonstruktion der symbolischen Ordnung (z. B. der Illusion der Demokratie) auf einer affektiven Ebene widerhallen zu lassen und ein gemeinsames Gefühl der Ernüchterung zu fördern. Dies stärkt auch subtil ihre Autorität als Experten, die die komplexen Realitäten für die Öffentlichkeit interpretieren können, selbst wenn sie die Legitimationsmechanismen in der „Kontrollgesellschaft“ kritisieren.

III. Theoretische Strukturierung: Kernkonzepte entschlüsseln

3.1. Politische Philosophie und Governance

3.1.1. Das Wesen der Demokratie

Die bürgerliche Demokratie wird als ein „gigantischer Sieg der Bourgeoisie über die Feudalklasse“ definiert, der gleiche Machtrechte etablierte und untrennbar mit der „freien Bewegung des Privateigentums“ verbunden ist. Sie wird als eine grundlegende „Prozedur“ zur Zählung, nicht als ein qualitatives Maß für die Regierungsführung, verstanden. Eine zentrale Spannung wird hervorgehoben, insbesondere in Bulgarien, wo die Mehrheit der Nationalversammlung oft der öffentlichen Meinung widerspricht, beispielsweise in Bezug auf den Beitritt zur Eurozone. Das historische Argument wird vorgebracht, dass die repräsentative Demokratie ein „späteres Phänomen“ im Vergleich zu direkten Formen ist.

Die Sprecher argumentieren, dass, während die Monarchie (Herrschaft eines Einzelnen) historisch selten ist, die „natürliche Anziehungskraft“ von Gesellschaften zur Oligarchie (Herrschaft weniger) tendiert. Die Oligarchie wird als äußerst flexibel, anpassungsfähig und oft als Monarchie oder Demokratie „maskiert“ beschrieben, insbesondere in modernen europäischen Ländern und den Vereinigten Staaten. Eine zeitgenössische Verschiebung wird festgestellt, bei der Macht zunehmend als „Dienstleistung“ für die Bevölkerung wahrgenommen wird, im Gegensatz zu ihrer traditionellen Rolle der Mobilisierung, Bestrafung oder Sanktionierung. Dies wird als eine Folge der „Kontrollgesellschaft“ angesehen. Die Reduzierung der Demokratie auf eine „Prozedur“ und eine „Bedingung für freies Kapital“ entzieht ihr jede inhärente, organische Bedeutung oder „Ontologie“, wie der Moderator bemerkt. Diese De-Ontologisierung verwandelt die Regierungsführung in eine transaktionale Ware („Dienstleistung“), bei der Bürger eher Konsumenten als aktive Teilnehmer sind. Diese symbolische Neudefinition von Macht verdeckt die semiotische Realität der Entmachtung und führt zu der „unvermeidlichen Enttäuschung“, weil das System seine idealisierten Versprechen nicht einlösen kann. Die Oligarchie verstärkt durch ihre Maskierung diese symbolische Illusion und schafft eine Diskrepanz zwischen dem wahrgenommenen demokratischen Ideal und den zugrunde liegenden Machtstrukturen.

3.1.2. Die Dynamik der Macht

Macht wird grundlegend als „Gewalt“ definiert – das Recht, Zwang oder Nötigung auszuüben. Macht und Eigentum werden als „zwei Seiten derselben Medaille“ dargestellt, vergleichbar mit „Energie und Masse“, was bedeutet, dass das eine nicht ohne das andere verstanden werden kann. Die Bewegung des Kapitals ist tief mit politischer Wahl und Kontrolle verknüpft. Der moderne Staat, insbesondere in Europa, wird als massiver Arbeitgeber und Käufer beschrieben, der eine „Maschine“ schafft, die Wahlergebnisse beeinflusst und sich über Prestigeeinrichtungen (Medien, Universitäten, intellektuelle Petitionen) legitimiert, anstatt ausschließlich über Wahlen.

Die politische Macht verliert an traditioneller Bedeutung und wird von Finanzströmen, Bankern und internationalem Kapital überschattet. Politische Führer werden zu „Unterhaltern“, während reale Entscheidungen von wirtschaftlichen Interessen bestimmt werden. Die Neudefinition politischer Macht von einer zwanghaften, disziplinarischen Kraft zu einer „Dienstleistung“ und ihre anschließende Verdrängung durch Finanzmacht stellt eine tiefe Krise der politischen Souveränität dar. Die symbolische Autorität des Staates wird untergraben, da seine Führer zu bloßen Darstellern werden, während die wahre „Gewalt“ (im Sinne der Gestaltung der Realität und der Durchsetzung des Willens) in den unsichtbaren, abstrakten Bereich des Finanzkapitals verlagert wird. Dies schafft eine neue „Semiotik der Finanzen“, in der Geldflüsse gesellschaftliche Möglichkeiten diktieren und die politische Sphäre zu einem Spektakel wird, das öffentliche Affekte (Ängste und Hoffnungen) managt, anstatt wirklich zu regieren. Dies impliziert auch, dass das „korrumpierte Bewusstsein“ (siehe 3.3.3) nicht nur Individuen betrifft, sondern ein System, das die Bedeutung politischer Handlungsfähigkeit selbst korrumpiert.

3.1.3. Kapitalismus und seine Beziehung zu politischen Systemen

Ein Sprecher (Krajewski) kritisiert die marxistische Sichtweise des Kapitalismus als „gesichtslose Kraft“ oder „Dämon“ und bevorzugt Erklärungen, die in „Persönlichkeiten, Institutionen, ethnischen Interessen und Besonderheiten“ verwurzelt sind – realen, konkreten Akteuren der Geschichte. Trotz dieser Kritik besteht Einigkeit darüber, dass Demokratie die „Bedingung für die Möglichkeit freien Kapitals“ ist, was eine inhärente, fast tautologische Verbindung zwischen beiden nahelegt. Diese theoretische Position, selbst wenn sie abstrakte Kapitalbegriffe kritisiert, verstärkt paradoxerweise dessen dauerhafte strukturelle Rolle. Sie impliziert, dass die wahrgenommenen Fehler oder die Ernüchterung über die Demokratie nicht nur prozedurale oder ideologische Mängel sind, sondern untrennbar mit den inhärenten Widersprüchen und der sich entwickelnden Natur des Kapitalismus selbst verbunden sind. Das symbolische Versprechen der Demokratie wird somit stets durch die semiotischen Anforderungen des Kapitals begrenzt, was zu einem System führt, das primär dazu dient, wirtschaftliche Ströme zu erleichtern, selbst auf Kosten echter Volkssouveränität.

3.2. Gesellschaftliche Dynamik und Transformation

3.2.1. Bulgariens postkommunistischer Übergang

Der Übergang wird als eine „Selbsttransformation“ beschrieben, die über 35 Jahre hinweg „gigantische Anstrengungen und Aggressionen gegen uns selbst“ erforderte und zu einer „Landung in Europa“ führte. Diese Transformation habe die Bulgaren „zehnmal toleranter, deutlich friedlicher und deutlich weniger hierarchisch“ gemacht. Der Ausdruck „Aggression gegen uns selbst“ ist von großer Bedeutung. Er verweist auf eine semiotische Gewalt, die dem Prozess der gesellschaftlichen Umstrukturierung innewohnt, wo die symbolische Ordnung (z. B. die Übernahme westlicher Demokratiemodelle) durch einen schmerzhaften inneren Kampf und nicht durch eine reibungslose, organische Entwicklung durchgesetzt wurde. Diese innere „Aggression“ könnte einige der anhaltenden gesellschaftlichen Ängste und die darauf folgende „unvermeidliche Enttäuschung“ erklären, da der kollektive Körper die Narben dieser auferlegten Transformation trägt.

3.2.2. Der Wandel von der Disziplinär- zur Kontrollgesellschaft

Die traditionelle „Disziplinargesellschaft“ (gekennzeichnet durch Institutionen wie Schule, Armee, Krankenhaus) ist verschwunden und wurde durch eine „Kontrollgesellschaft“ ersetzt. Diese neue Form der Governance operiert nicht durch offene Nötigung, sondern durch „Einschüchterung und Ermutigung“, „kontinuierliche Schmeichelei“ und den „Verkauf von Träumen und Hoffnungen und folglich Ängsten“. Dieser Wandel von offener Disziplinarmacht zu subtiler „Kontrolle“ bedeutet eine Veränderung in der Interaktion der symbolischen Ordnung mit der semiotischen. Anstatt direkter Repression steuert die „Kontrollgesellschaft“ die semiotische Chora (Wünsche, Ängste, Hoffnungen), indem sie diese instrumentalisiert. Sie schafft einen konstanten Zustand des gemanagten Affekts, in dem Angst und Hoffnung zu Waren werden und der politische Diskurs zu einer Performance, die darauf abzielt, kollektive Emotionen zu manipulieren. Dies erklärt die „Apathie“ und das „korrumpierte Bewusstsein“ unter Jugendlichen, da sie diese allgegenwärtige, nicht-zwanghafte Kontrolle verinnerlichen, was Kühnheit und authentischen Ausdruck erstickt.

3.2.3. Öffentliche Beteiligung und „Bürgerpflicht“

Der Begriff der „Bürgerpflicht zur Wahl“ wird als leeres moralisches Gebot kritisiert, das „Verantwortung ohne Macht“ auferlegt, was einer „Sklaverei in der Praxis“ gleichkommt. Das Fehlen einer „normierten öffentlichen Reaktion“ führt dazu, dass gesellschaftliche Frustration und emotionale Energie als Aggression „explodieren“, was einen Zusammenbruch der gesunden kollektiven Verarbeitung anzeigt. Die Kritik an der „Bürgerpflicht“ und dem Konzept der „Verantwortung ohne Macht“ offenbart eine fundamentale Diskrepanz zwischen dem symbolischen Versprechen demokratischer Beteiligung und der semiotischen Realität individueller und kollektiver Entmachtung. Wenn die symbolischen Kanäle zur Äußerung von Dissens oder Handlungsfähigkeit als hohl empfunden werden, haben die semiotischen Energien (Frustration, Wut) keinen „normierten“ Ausweg und brechen als „emotionale Ausbrüche“ oder Aggressionen hervor. „Anti-Wählen“ oder Tonscho Krajewskis Vorschlag des „willkürlichen Wählens“ können als semiotische Rebellion interpretiert werden, eine Weigerung, eine symbolische Ordnung zu legitimieren, die als unterdrückend oder bedeutungslos empfunden wird. Dies verdeutlicht, wie die „Chora“ die symbolische Ordnung durchbricht, wenn deren Strukturen das gelebte Erlebnis nicht mehr fassen oder repräsentieren können.

3.3. Individuelle und kollektive Psychologie

3.3.1. Mangel an Träumen bei Kindern

Eine zentrale Frage ist, warum Kinder heute „keine realisierbaren Träume“ haben. Während einige argumentieren, dass grundlegende menschliche Wünsche (nach Ruhm, Geld, Macht, Beziehungen) bestehen bleiben, behaupten andere, dass das „Konzept von Abenteuer, Anstrengung und Handeln“ fehlt.

3.3.2. Apathie und mangelnde Anstrengung

Eine weit verbreitete „Apathie“ wird bei Jugendlichen beobachtet, verbunden mit einem „Mangel an Wagemut“ und einer Abneigung, Anstrengung zu unternehmen, selbst für materialistische Träume. Dies steht im Gegensatz zu früheren Generationen, die sich an körperlichem Spiel und Konflikten beteiligten („der Hof“, Fußball).

3.3.3. „Korrumpiertes Bewusstsein“ und Konformismus

Kinder lernen frühzeitig einen „konformistischen Code“, hauptsächlich durch die Schule, was zu einem „korrumpierten Bewusstsein“ führt, in dem sie „ihre eigenen Gedanken kontrollieren“ und wissen, „was möglich ist und was nicht“. Dies resultiert in passivem und „superkonformistischem“ Verhalten, das die Fähigkeit zu echtem Träumen oder Wagemut unterdrückt. Dieses „korrumpierte Bewusstsein“ ist ein entscheidender Befund. Es deutet darauf hin, dass die „Kontrollgesellschaft“ nicht nur das äußere Verhalten steuert, sondern aktiv die innere Landschaft des Subjekts prägt. Die ständige Exposition gegenüber einem System, in dem „alles geschuldet“ und „Anstrengung entfernt“ wird (aufgrund von Kommodifizierung und strukturellen wirtschaftlichen Problemen wie verdeckter Arbeitslosigkeit), führt zu einer Internalisierung von Grenzen. Der semiotische Drang nach Abenteuer, Streben und Transgression (der oft das Brechen von Normen beinhaltet) wird an seiner Quelle erstickt. Diese Selbstzensur, oder das „korrumpierte Bewusstsein“, repräsentiert das tiefe Eindringen der symbolischen Ordnung in den semiotischen Bereich, das das spontane Ausbrechen von Wünschen und kreativen Energien verhindert und zu weit verbreiteter Apathie und einer Krise der individuellen Handlungsfähigkeit führt.

IV. Emotionale Strukturierung: Affektive Unterströmungen kartieren

4.1. Emotionen im Zusammenhang mit politischen Systemen

Enttäuschung und Desillusionierung sind eine wiederkehrende und „absolut unvermeidliche“ emotionale Reaktion auf politische Ergebnisse und den Akt des Wählens. Die Ergebnisse sind „immer falsch“. Frustration wird hinsichtlich des „systemischen Defekts“ in der repräsentativen Demokratie ausgedrückt, insbesondere der Trennung zwischen der Nationalversammlung und der öffentlichen Meinung. Angst und Hoffnung werden als Werkzeuge der Regierungsführung eingesetzt. Die „Kontrollgesellschaft“ nutzt aktiv „Einschüchterung und Ermutigung“, verkauft „Träume und Hoffnungen und folglich Ängste“, um die Bevölkerung zu steuern. Die Erzählung, dass Referenden zu „Diktatur“ führen, wird als Angstmacherei zitiert. Die allgegenwärtige „unvermeidliche Enttäuschung“ bedeutet einen tief sitzenden affektiven Preis für die Teilnahme an einem symbolischen System (bürgerliche Demokratie), das als grundlegend fehlerhaft oder illusorisch wahrgenommen wird. Dieser konstante Zustand der Desillusionierung untergräbt das Vertrauen und entzieht dem semiotischen Drang nach echter politischer Handlungsfähigkeit die Energie. Die Instrumentalisierung von „Angst“ und „Hoffnung“ durch die „Kontrollgesellschaft“ unterstreicht zusätzlich, wie Emotionen nicht nur erlebt, sondern aktiv verwaltet und kommerzialisiert werden, um eine oberflächliche Stabilität aufrechtzuerhalten und das rohe semiotische Energiepotenzial des Dissenses am vollständigen Ausbruch zu hindern.

4.2. Emotionen im Zusammenhang mit gesellschaftlichem Wandel

Ein Gefühl des Verlusts für vergangene gesellschaftliche Strukturen, insbesondere den „Hof“, wo körperliche Interaktion, Spiel und sogar Konflikte (z. B. Kinderkämpfe) andere Formen der Entwicklung und kollektiven Anstrengung förderten, ist spürbar. Es gibt eine explizite Anerkennung des Eintritts in eine „absolut unbekannte“ gesellschaftliche Phase, die von einer „teilweise schlechten“, aber bekannten Vergangenheit in eine ungewisse Zukunft führt. Wenn „normierte öffentliche Reaktion“ und „öffentliche Solidarität“ fehlen, „explodiert“ gesellschaftliche Frustration und emotionale Energie als Aggression, was einen Zusammenbruch der gesunden kollektiven Verarbeitung anzeigt. Die Nostalgie für den „Hof“ stellt eine semiotische Sehnsucht nach einer verlorenen „Organik“ oder einer direkteren, verkörperten Form sozialer Interaktion und Entwicklung dar, die die gegenwärtige „Maschine“ der Gesellschaft nicht bieten kann. Die „Aggression“, die in Ermangelung einer „normierten öffentlichen Reaktion“ „explodiert“, ist ein Paradebeispiel für das Überlaufen der semiotischen Chora über die symbolische Ordnung. Wenn das Symbolische (politische Institutionen, zivile Kanäle) kollektive Frustration nicht enthalten oder kanalisieren kann, manifestieren sich diese rohen, vorsprachlichen Energien als destruktive Ausbrüche, was eine grundlegende gesellschaftliche Unfähigkeit zur konstruktiven Verarbeitung von Missständen verdeutlicht.

4.3. Emotionen im Zusammenhang mit individueller Erfahrung

Eine allgegenwärtige Apathie wird bei Jugendlichen beobachtet, verbunden mit dem wahrgenommenen Mangel an „Wagemut“ und dem impliziten Verständnis, dass ihnen „alles zusteht“, wodurch die Notwendigkeit von Anstrengung entfällt. Der Druck der „Bürgerpflicht“ zur Wahl kann zu Schuldgefühlen führen, wenn man sich enthält, oder zu Selbstvorwürfen, wenn nach der Stimmabgabe die „unvermeidliche Enttäuschung“ eintritt. Das Wählen wird oft als „egozentrischer“ Akt wahrgenommen, um eine persönliche „Bürgerpflicht“ zu erfüllen, anstatt als echter Beitrag zu einer „gemeinsamen Sache“ oder einem „gemeinsamen Schicksal“. Diese individuellen emotionalen Zustände spiegeln den Einfluss der „Kontrollgesellschaft“ auf das Subjekt wider. Wenn echte Handlungsfähigkeit als nicht vorhanden wahrgenommen wird („Verantwortung ohne Macht“), wird das symbolische Gebot der „Bürgerpflicht“ zu einer Quelle innerer Konflikte, die zu Schuldgefühlen oder einer egozentrischen, performativen Teilnahme führen. Diese emotionale Fragmentierung verhindert die Bildung eines kohärenten kollektiven Subjekts, verstärkt das Gefühl der Isolation und untergräbt die Möglichkeit eines „gemeinsamen Schicksals“. Die Apathie insbesondere bedeutet einen semiotischen Rückzug, eine Entkopplung vitaler Triebe, wenn die symbolische Welt keine sinnvollen Wege zu ihrer Äußerung bietet.

4.4. Quantitative Verteilung von Theorien und Emotionen

Um die Verteilung der diskutierten Theorien und Emotionen zu veranschaulichen, werden die folgenden qualitativen Bewertungen der Betonung und Prävalenz in den Gesprächen vorgeschlagen. Diese Bewertungen basieren auf der Tiefe der Diskussion, der Häufigkeit der Erwähnung und dem emotionalen Gewicht des Kontextes.

4.4.1. Prominenz der Kerntheoretischen Konzepte

Die folgende Tabelle und das zugehörige Diagramm (als Balken- oder Tortendiagramm darstellbar) visualisieren die relative Bedeutung und Diskussionszeit, die den wichtigsten theoretischen Konzepten im Transkript gewidmet ist. Eine höhere Punktzahl (1-5) bedeutet eine stärkere Betonung.

Konzeptkategorie	Konzept	Betonung (1-5)
Demokratie	Bourgeoise Demokratie	4
	Direkte Demokratie	3
	Repräsentative Demokratie	4
	Oligarchie	5
	Monarchie	2
	Demokratie als Dienstleistung	4
Macht	Macht als Gewalt	3
	Macht- und Eigentumsnexus	5
	Finanzmacht	4
	Staat als Wirtschafts Akteur	3
Gesellschaftliche Transformation	Postkommunistischer Übergang	4
	Disziplinär- vs. Kontrollgesellschaft	5
	Europäische Integration	3
Individuelle/Kollektive Psychologie	Träume/Aspirationen	3
	Apathie/Mangel an Anstrengung	4
	Korrumpiertes Bewusstsein/Konformismus	4

Anmerkung: Ein Balken- oder Tortendiagramm würde diese Werte visuell darstellen, wobei die Länge der Balken oder die Größe der Tortenstücke die relative Betonung jedes Konzepts widerspiegeln würde. Dies würde eine schnelle Erfassung der dominanten intellektuellen Anliegen der Sprecher ermöglichen und zeigen, wo die analytische Energie der Diskussion konzentriert ist.

4.4.2. Prävalenz der Schlüssel-Emotionen

Die folgende Tabelle und das zugehörige Diagramm (als Balken- oder Tortendiagramm darstellbar) veranschaulichen die Prävalenz und Intensität der im Diskurs ausgedrückten oder implizierten emotionalen Zustände. Eine höhere Punktzahl (1-5) bedeutet eine stärkere Prävalenz/Wirkung.

Emotionaler Zustand	Prävalenz/Wirkung (1-5)
Enttäuschung/Desillusionierung	5
Frustration	4
Angst (als manipulierter Affekt)	4
Hoffnung (als manipulierter Affekt)	3
Nostalgie/Verlust	3
Angst (vor dem Unbekannten)	3
Aggression (als Ventil)	4
Apathie	5
Schuld/Schuldzuweisung	2
Egozentrismus	3

Anmerkung: Ein Balken- oder Tortendiagramm würde diese Werte visuell darstellen, wobei die Länge der Balken oder die Größe der Tortenstücke die relative Prävalenz jedes emotionalen Zustands widerspiegeln würde. Dies würde eine prägnante visuelle Zusammenfassung der emotionalen Strömungen in der Diskussion bieten und Einblicke in die wahrgenommene gesellschaftliche Stimmung geben.

V. Zusammenspiel und Synthese: Eine Kristeva-Perspektive

5.1. Die symbolische Ordnung und ihre Widersprüche

Der Diskurs bewegt sich innerhalb der symbolischen Ordnung demokratischer Ideale (Gleichheit, Freiheit, Bürgerpflicht), legt jedoch ständig die inneren Widersprüche und Heucheleien dieser Ordnung offen. Die Spannung zwischen direkter und repräsentativer Demokratie, Freiheit und Gleichheit oder dem Versprechen geteilter Macht versus der Realität von „Verantwortung ohne Macht“ verdeutlicht die inhärente Instabilität des aktuellen symbolischen Rahmens. Diese Widersprüche sind nicht bloße intellektuelle Debatten, sondern stellen Punkte symbolischer Inkohärenz dar. Die symbolische Ordnung, in ihrem Versuch, diese Spannungen zu rationalisieren und zu fassen, erzeugt oft eine Oberflächlichkeit, die tiefere semiotische Unruhe verdeckt. Die ständige Aufdeckung dieser Widersprüche durch die Sprecher trägt zur „unvermeidlichen Enttäuschung“ bei, indem sie die Unfähigkeit der symbolischen Ordnung offenbart, ihre eigenen Versprechen zu erfüllen, und somit das Subjekt von ihren grundlegenden Erzählungen entfremdet.

5.2. Die semiotische Chora: Affektive Reaktionen auf systemische Misserfolge

Die allgegenwärtige „unvermeidliche Enttäuschung“, die „Apathie“ unter Jugendlichen, die „Aggression“ als Ventil für unkanalisierte öffentliche Reaktionen und das Konzept des „korrumpierten Bewusstseins“ stellen alle das Ausbrechen der semiotischen Chora dar. Dies sind die rohen, vorsprachlichen, affektiven Reaktionen, die entstehen, wenn die symbolische Ordnung keine angemessenen Kanäle für Ausdruck, Bedeutung oder echte Handlungsfähigkeit bietet. Die Prävalenz dieser negativen Affekte bedeutet, dass ein gesellschaftlicher „Körper“ Schwierigkeiten hat, seine Erfahrungen innerhalb des bestehenden symbolischen Rahmens zu verarbeiten. Die „Kontrollgesellschaft“ versucht, diese semiotischen Energien durch „Ängste und Hoffnungen“ zu steuern, aber dieses oberflächliche Management verhindert eine wahre Katharsis oder Lösung. Das „korrumpierte Bewusstsein“ ist besonders bedeutsam, da es den Erfolg der symbolischen Ordnung bei der Internalisierung von Kontrolle zeigt, die gerade jene semiotischen Antriebe (Wagemut, Anstrengung, Abenteuer) erstickt, die sie herausfordern könnten, wodurch der Kreislauf von Apathie und Entfremdung aufrechterhalten wird.

5.3. Die Dialektik von Maskierung und Offenbarung

Der Diskurs hebt häufig hervor, wie sich die Oligarchie als Demokratie „maskiert“, wie Macht als „Dienstleistung“ statt als Zwang dargestellt wird und wie politisches Engagement trotz eines wahrgenommenen Mangels an realer Macht als „Bürgerpflicht“ gerahmt wird. Die kritische Analyse der Sprecher dient dazu, diese Masken zu „offenbaren“ und die zugrunde liegenden Realitäten freizulegen. Diese ständige Spannung zwischen Schein (der symbolischen Maske) und Realität (der semiotischen Wahrheit der Machtdynamik) schafft ein zutiefst zynisches Umfeld. Das Vertrauen in offizielle Narrative und Institutionen wird untergraben, was dazu führt, dass Bürger geschickt darin werden, die symbolischen Darstellungen zu „durchschauen“. Der Akt des „Anti-Wählens“ oder Tonscho Krajewskis Vorschlag des „willkürlichen Wählens“ kann als semiotische Weigerung interpretiert werden, an dieser wahrgenommenen Maskerade teilzunehmen, eine Ablehnung des Versuchs der symbolischen Ordnung, Bedeutung aufzuzwingen, wo keine empfunden wird.

5.4. Die Erosion der „Organik“

Die Beobachtung des Moderators, dass die bürgerliche Demokratie trotz ihrer formalen Schönheit keine „Ontologie“ besitzt und ihre „Organik“ verloren hat, wodurch die Gesellschaft zu einer „Maschine“ wird, ist bemerkenswert. Dies wird mit vorbürgerlichen Gesellschaften kontrastiert, die in „organischeren“ Formen zusammenlebten. Dieses Konzept der verlorenen „Organik“ deutet auf eine tiefe semiotische Sehnsucht nach einer authentischeren, ganzheitlicheren und vielleicht vorsprachlichen Form kollektiver Existenz hin. Die „Maschine“ der bürgerlichen Demokratie mit ihrem Schwerpunkt auf Quantität statt Qualität und ihrer Kommodifizierung menschlicher Beziehungen kann dieses grundlegende menschliche Bedürfnis nach Verbindung und gemeinsamem Zweck nicht befriedigen. Diese semiotische Sehnsucht nach Ganzheit trägt, wenn sie von der symbolischen Ordnung unerfüllt bleibt, zu dem allgegenwärtigen Gefühl der Sinnlosigkeit, Apathie und Fragmentierung des sozialen Gefüges bei, da sich Individuen von einem echten „gemeinsamen Schicksal“ abgekoppelt fühlen.

VI. Fazit: Zentrale Erkenntnisse und Implikationen

Die Analyse des Diskurses in „Кръг квадрат“ offenbart ein komplexes Zusammenspiel von Text, Theorie und Emotionen, das tief in der bulgarischen Gesellschaft verankert ist. Die textuellen Strategien, insbesondere der dialektische Dialog und die Verwendung prägnanter Metaphern, dienen dazu, die Vielschichtigkeit der politischen Realität zu erfassen, auch wenn sie diese manchmal unbewusst kommerzialisieren.

Theoretisch wird die Demokratie als eine bürgerliche Prozedur dekonstruiert, die untrennbar mit der Zirkulation des Kapitals verbunden ist und sich oft als Oligarchie maskiert. Die Verlagerung der Macht von sichtbaren politischen Akteuren zu unsichtbaren Finanzströmen und die Transformation des Staates in einen Dienstleister oder gar Unterhalter untergraben die traditionelle Vorstellung von Souveränität. Dies führt zu einer Ent-Ontologisierung der Governance, bei der die politische Sphäre zu einem Spektakel wird, das Affekte managt, anstatt echte Partizipation zu ermöglichen.

Emotional spiegeln die Diskussionen eine Gesellschaft wider, die von „unvermeidlicher Enttäuschung“ und Frustration geprägt ist. Die Apathie, insbesondere bei jungen Menschen, und die Ausbrüche von Aggression werden als Manifestationen der semiotischen Chora interpretiert – rohe, unkanalisierte Energien, die entstehen, wenn die symbolische Ordnung keine adäquaten Ausdrucks- oder Handlungsräume bietet. Das „korrumpierte Bewusstsein“ ist ein Ausdruck der tiefgreifenden Internalisierung von Kontrollmechanismen, die den Drang zu Wagemut und Anstrengung unterdrücken.

Die Kristeva-ähnliche Analyse verdeutlicht die ständige Spannung zwischen der symbolischen Ordnung (den idealisierten Formen der Demokratie) und der semiotischen Chora (den affektiven Reaktionen auf deren Versagen). Die Diskrepanz zwischen dem Versprechen der Demokratie und der erlebten Realität von „Verantwortung ohne Macht“ führt zu einer Erosion des Vertrauens und einer semiotischen Weigerung, sich in als hohl empfundenen Prozessen zu engagieren. Die wahrgenommene „Verlorene Organik“ der Gesellschaft verstärkt das Gefühl der Sinnlosigkeit und Fragmentierung.

Für die bulgarische Gesellschaft bedeuten diese Erkenntnisse, dass sie weiterhin mit dem Erbe einer schmerzhaften „Selbsttransformation“ ringt. Sie navigiert in einer „Kontrollgesellschaft“, die Affekte steuert, anstatt Bürger zu befähigen, und ist mit einem allgegenwärtigen Gefühl der Desillusionierung und Apathie konfrontiert, insbesondere bei ihrer Jugend. Die Kritik an der „Bürgerpflicht“ und das Phänomen des „Anti-Wählens“ verdeutlichen eine Krise der politischen Partizipation, bei der sich die Bürger verantwortlich fühlen, aber keine Macht haben, was zu einem fragmentierten sozialen Gefüge und einem Mangel an „gemeinsamem Schicksal“ führt.

7.4. Wege für weitere Forschung

Untersuchung der langfristigen gesellschaftlichen Auswirkungen des „korrumpierten Bewusstseins“ und der Erosion des „Wagemuts“ bei jüngeren Generationen.
Erforschung, wie alternative Formen des bürgerschaftlichen Engagements oder Ausdrucks semiotischer Energie außerhalb der traditionellen politischen symbolischen Ordnung entstehen könnten.
Durchführung vergleichender Studien mit anderen postkommunistischen oder sich im Übergang befindenden Gesellschaften, um Gemeinsamkeiten und Unterschiede in ihren Erfahrungen mit Demokratie und Kontrolle zu identifizieren.

AGB

Impressum

Kontakt

Downloads